- април 13, 2017
- 10:26 am
“Ние се отказваме от мечтите си, боейки се, че може да не се осъществят или още по-лошо, страхувайки се, че може да се сбъднат”.
Уилям Форестър (Шон Конъри) ”Да откриеш Форестър”
Точно преди една година писахме за образованието и защо то трябва да бъде опасно образование с критично мислене, нови методи и принципи, стимулиране на мечтите, а не на „знаенето“, по приницип, без фалшива модерност.
Днес пишем отново, не само, защото за една година получихме възложителството си за трети академичен курс по иновации, който да създадем в български университет, но и защото родното ни образование все още е безстрастно, то коментира все по-рядко емоциите и мечтите, по-често нуждите (на бизнеса, обществото), по-малко различните идеи, повече еднаквите решения, имитира, но без да се тревожи – и се спъва на всяка крачка в желанието си да оправя “качество” там, където е нужна страст.
Обичам филмовите метафори, защото киното, така както никое друго изкуство манипулира романтичното ни разбиране за средата и опосредява масовите клишета. “Да откриеш Форестър” е филм от 2000 година на Гюс Ван Сант, режисьорът, който стои зад “Добрия Уил Хънтинг”.
Филмът, (препраща към биографията на Селинджър (J. D. Salinger 1919-2010), популярен през втората половина на миналия век с романа си „Спасителят в ръжта“ (The Catcher in the Rye). Селинджър води уединен живот, далеч от света, без да комуникира с журналисти (обвинява ги в грубо навлизане в личния му свят (интервю в „Ню Йорк Таймс”, 1974), като на 45-годишна възраст, един от най-обещаващите американски писатели просто спира да пише (поне за пред читателите).
Роден през 1919 г., в семейство на евреин търговец и майка от шотландско-ирлански произход, той напуска частен колеж, за да демонстрира презрение към архаичния и скучен начин на преподаване. След Втората световна война, като военен от контраразузнаването, е един от първите посетили освободените концентрационни лагери и неговите думи за тях се запечатват в историята.
Като тийнейджър се влюбва лудо в Уна О’Нийл, дъщеря на знаменития драматург Юджийн О’Нийл, но едва 18-годишна, тя се омъжва за 35 години по-възрастния Чарли Чаплин от когото впоследствие има 8 деца.
Във филма, Гюс Ван Сант, реферира към образа на Селинжър и езика на “Спасителят в ръжта” – с неговите либерални разбирания, сексуална освободеност и нежеланието на 16-17 годишните да се съобразяват и живеят с общоприетите норми на обществото, като експлотира образователната тема през четири предразсъдъка:
- равното включване на малцинствата в елитарното образование;
- консерватизмът на системата, която не допуска различието, дори то да е различие на отличието;
- липсата на вдъхновение и страст вътре в класните стаи;
- правилата, като невъзможност за развитие на таланти;
Приятелството между ексцентричния, изчезнал за света писател, носител на “Пулицер”, Уилям Форестър (Шон Конъри) и чернокожият тийнейджър отличник, Джамал Уолас (Роб Браун), показва нагледно, че образованието е взаимодействие между учител и ученик, което променя и двете страни и се случва предимно извън учебния материал и класната стая, и в откровена съпротива срещу него, а не като следствие от “примерно” уседнало учене.
Индивидуалното менторство се оказва полезно там, където системата не успява да стигне и обрича и двамата на изолация. Страстта се запалва от примера и нуждата да се докажеш пред учителя и пред себе си, не като учиш, а като намираш решения за живота (и нарушиш правилата), които макар и тревожни за другите, носят пълноценни емоции под формата на малки удовлетворения или смели мечти за по-добро бъдеще, за теб самия.
Когато говорим за образование често забравяме причините за разговора. Очакваме средата да е защитена и отговорна, стимулираща и развиваща, подготвяща, възпитаваща, но не влагаме емоции в нуждите си, а само в целите си. Образованието у нас в момента е като лекарство, което никой не иска да купи, но взима насила, защото му е предписано, като част от лечението, вместо да бъде истински избор – емоционален и радостен.
Формалната среда, която е налична, със затвореното пространство на учебните заведения не обещава на децата учене и не ги приласкава пожелателно, тя, още както Фуко обобщава – е затворническа, насилствена, дисциплинарна и това, което те харесват в нея е всичко отвъд това, което тя предлага.
Удоволствията в тази среда са изключенията, нарушенията, приятелите, интересното, странното и чудното. Всичко което не е свързано с насилствения процес на изтезания и ограничения:
- седенето на неудобни чинове и столове (40 мин.)
- мълчане (40 мин.)
- задължителните списъци с литература, без избор
- задължителни учебници на „Просвета“ (наистина ощетени откъм всичко, което може да носи щета)
- слушането, вместо диалога
- ранното ставане
- късното прибиране
- общото състояние на отпадналост, преумора, физическа и психическа
- тесните и остарели пространства
- лошата храна
- ученето наизуст (12 години)
- шума и главоболието от него (по цял ден)
- многото изпити (напълно излишни в голямата си част)
- лошите миризми
- забраната за мобилни устройства в часовете
- допускането на навлизане на технологии в образованието с бавност, която е дискредитираща
- ученето насила, вместо ученето със страст (понякога, за цял живот)
Академично-архаизираното мъртво време в родните училища и университети размива енергията, ентусиазма, радостта и ги свежда до скука, в най-добрия случай, до отврат – в лошия. „Мъртво време“ по следите на което и най-вдъхновеният преподавател, и най-пристрастният ученик, се оказват изключенията, а правилото е „уравниловка“ (да сведем всички до общо рецитиране на факти по учебния материал от държавен стандарт) и да им пишем отличен.
Правилните отговори на масата на дискусията за образованието не са за учебниците, програмите, субсидиите, методите, предметите, учителите, родителите, децата, технологиите, дори, а за отношението, което провокираме към смисъла от ученето с причините, които стоят зад него. Смисълът от ученето е страстен – да не допуска нещо друго да бъде по-важно от знанието и възможността, която то предоставя за по-добър живот, критичен диалог и информиран избор. Смисълът от ученето е и уважителен, да признаем правото на учителите да бъдат по-добри, специални хора, които вдъхновяват с пример в и извън класните стаи и водят не само децата, но и обществото към позитивна промяна (разбира се, това значи да признаем и кой не го води към такава и не говори правилен български език).
Най-просто казано, всичко това значи да се научим да обичаме отново училището страстно, което в момента всички мразим, защото изморява децата ни, натоварва програмата ни, тормози ни, вместо да ни радва. Да сме пристрастни, когато става дума за него в добрия смисъл, за да вложим емоция там, където е останала само нуждата от дискусия върху повърхностните неща и неслучила се образователна реформа.
Да диалогизираме ценностите и средата, вместо методиката и бумащината, да не администрираме проблемите, а да приласкаем хората. Както учи на писане Уилям Форестър във филма: първо се пише със сърцето, после се пренаписва с ума. А ученето е, за да можеш след думите на някой друг, който те е вдъхновил – да добавиш и надградиш своите.
Затова образованието, което ни трябва е опасно (иновативно, смело, различно, авторско) и страстно (енергично, влюбено, емоционално), дори средата в момента да е друга.
