Опасно Образование

Херман Гьоринг, близък последовател на Адолф Хитлер, който се самоубива в килията си, след издаване на присъдите от Нюрнбергския процес, формулира мисълта, че “Образованието е опасно, защото всеки образован човек е бъдещ враг”. Най-лесният път за елиминиране на хората минава през елиминиране на мисленето за възможностите на знанието.

Помните, предполагам, Мишел Пфайфър в ролята на учителката Джонсън във филма от 1995 г. “Опасен ум”, режисиран от Джон Н. Смит и продуциран от Дон Симпсън и Джери Брукхаймър. Слабо известен факт е, че е базиран на книга – автобиографията „My Posse Don’t Do Homework“ от бившия американски морски пехотинец Луан Джонсън, която, да, е жена и поема преподавателска позиция в Гимназията “Карлмонт” в Белмонт, Калифорния през 1989 г., където повечето от учениците тийнейджъри са от афро-американски и испански произход и с които се работи изключително трудно.

Взимам препратката за повод, по въпрос, който напоследък силно ме вълнува и той е, че живеем във времена, в които препоръчваме разумното и безопасно образование, а не стимулираме ученето на нови, различни, иновативни и рискови неща, като загърбваме и класическото знание с лекота, присъща на пред-просвещенската епоха.

В България е непознат поданическият принцип и наследствената обремененост на професията, която прави от бащата шофьор и син шофьор, от фамилия юристи – младши юрист експерти. Свободата, която даваме на новите поколения е поне привидно прикрита зад по-широк избор и хоризонт на очакване. Стимулираме младите да записват “модерните професии” – IT, бизнес администрация, икономика. Създавайки цели поколения “модерни” специалисти, според бутафорните очаквания за развитие на обществото, лишавайки нацията от фокус върху експертиза в по-широк кръг, която в добрия случай би била поколенческа или поне оправдано исторична.

В този ред на мисли, образованието трябва да носи риск и провокация, да учи на нещо, което е неочаквано и непредвидимо, за да развива мисленето. Образованието може и трябва да задава въпроси извън себе си и да стига възможно най-далеч отвъд учебния материал и класната стая, да не търпи старостта на знанието и най-вече архаизирането на мисълта.

Ако формираните очаквания на ученето са свързани само и единствено с избора на професия, както напоследък често се споменава, (образованието не било близко на бизнеса, студентите нямали практически умения, преподаването било остаряло), това би довело до една образователна незрялост и критично-ниска степен на принизяване на смисъла от образование в неговата цялост. Учи, за да имаш работа е, като сади картофи, за да ядеш картофи. И в двата случая сентенцията е вярна, като не отчита нуждата от създаване, а само от възможността за краен резултат, който е лесно предвидим и удобен. Дали нуждата от образование обаче е мислима през метафората на пълния стомах?

В крайна сметка смисълът на доброто образование е в критичното мислене и несъгласието (провокирало страха в нацисткия режим), а не в следването на тенденциите в бизнеса. Убедени ли сме, че студенти, научени да мислят самостоятелно, да отстояват позициите си и да защитават мнението си няма да си намерят работа, дори да не станат IT специалисти, икономисти или финансисти? Ще станат обаче хора със способността да произвеждат ново и качествено съдържание и нов, и качествен обществен диалог, което би трябвало да е по-важното, макар и по-опасно образователно начинание. Да, те ще са врагове на статуквото, това е ясно, но дали това е лошо?

В началото на филма “Опасен ум” има една хубава сцена, в която учителката Джонсън (Мишел Пфайфър) пита учениците си: „Кой е най-силният глагол ползван от обществото ни днес“?  Те отговарят: умирам, пикая на и … избирам – избирам в смисъла да рискуваш да владееш живота си и да не се боиш, каквото и да става, за да имаш избор. В този контекст изборът не е опасност, a спасение, но ако образованието не провокира мисленето, не е образование, дори да изгражда добри експерти за бъдещи работни места.

То (образованието) има право да бъде грешно, да не улучи тенденциите или бъдещите професии, стига да улучи сърцето; да не бъде скучно, стига да не е безполезно; да не бъде практическо, стига да бъде провокативно. И най-вече – има изконното право, така както е било в древногръцката митология, в зората на Ренесанса, в епохата на модернизма и след деконструктивизма – да бъде опасно.